Днес

 Днес ще пиша тук за последно. Не, не сме се отказали или загубили мотивация- нищо подобно! Просто си дадохме сметка, че платформата "Blogger" не покрива нашите нужди за да постигнем това което сме си наумили относно блога. Така че след малко четене и разучаване на алтернативи се спряхме на опцията "собствен домейн + WordPress". Щеше да е добре да бяхме чели в началото за да избегнем този момент сега, но както казват хората - който няма глава, има здрави крака. Е, в нашият случай няма да тормозим крачетата но ще паднат доста безсънни нощи докато цялото прехвърляне мине сполучливо. Ако нещата се развиват по план (дано!) до краят на месеца би трябвало да може да ви посрещнем в уютното www.smelonaselo.org :)

 Днес, така и така пиша за последно, мисля, че е удачен момент да ви разкажа за пътуването ни с Мариана до България. Накратко де, без да влизам в подробности защото имам да приготвям вечеря (обещал съм омлетче на Мариана). Ако сте ни чели ще сте наясно че тръгнахме въоръжени само с единият оптимизъм и конска доза надежда. Надявахме се да се върнем с ключ за портата на някоя малка къщурка в някое забравено от бог, балканско селце, но нещата (както и се очакваше) не се развиха по план. Още в началото Мариана падна жертва на подла инфекция и се наложи да отложим старта на нашата селска обиколка с около седмица. За сметка на това дните които бяхме на път се радвахме на слънчево и топло време. Успяхме да направим една почти пълна обиколка на китната ни родина, започвайки от Родопите, минавайки през Пирин, Рила и след това Искърското дефиле за да привършим в полите на Стара Планина, край Велико Търново. Навсякъде ни посрещаха неповторимо красива природа и добри хора. И под добри хора имам предвид наистина добри- от тези които например ще остават това което правят и ще те качат в колата си за да те закарат до мястото за което ги питаш. Не само без да искат нищо в замяна, но и на изпращане ще ти напъхат в ръцете я ябълки, я грозде, я смокини.

 Днес като се замисля, това което ни хареса наи-много обаче, беше чувството на свобода- едно такова неописуемо, което те изпълва с енергия и те кара да се усмихваш неволно. И не се дължеше толкова на това че имахме пари в джоба и собствен транспорт, колкото на факта, че за първи път от много време правихме това което наистина желаехме и за което бяхме мечтали. Единственото което от време на време помрачаваше настроението ни бяха прекалено честите срещи с човешки следи под формата на боклук и липсата на време за да посетим и разгледаме всичко което мяркаха жадните ни погледи. След шест дена на пътя разбрахме, че сме подходили прекалено оптимистично и просто няма как в този малък промеждутък от време да направим такъв важен избор какъвто би бил избора на бъдещият ни дом. Уморени, но изпълнени с удовлетворение от всичко пипнато и видяно поехме към родният град където един дядо, една баба и една майка ни чакаха със свити сърца...

 Поглеждам часовника и виждам, че съвсем скоро ще трябва да се захващам с омлета, но преди да приключа за днес искам да споделя нещо интересно. 

 Днес преди точно една година, правейки първата реална стъпка от пътешествието наречено "Завръщане на село" започнахме нашият съвместен живот с Мариана с цел спестяване на единият наем и по-бързо набиране на необходимите средства. Година любов и смях (добре де, да не се лъжем- имаше и една-две сълзи) по-късно продължаваме да крачим смело към заветната цел, изпълнени с детски оптимизъм и хванати за ръка :)

Продължи да четеш

Затишие пред буря

 До полета ни остават по-малко от две седмици. Две седмици до временното ни завръщане в България по време на което ще се впуснем в  търсене на бъдещият ни дом.

 Денят в който обмисляхме нашето евентуалното завръщане на село ни се
струваше, че говорим за нещо което я се случи в далечното бъдеще, я не. Спомням си как мечтаехме на глас с бира в ръка в бара където работеше Мариана и рисувахме скици и планове върху салфетки.

 Почти година от тогава и ето, че мечтите ни се превръщат в реалност. Самолетните билети са реални. Спестените пари в банката са реални. Тетрадката с набелязани селски къщи не само е реална, но и всеки ден набъбва откъм страници...обаче все още не можем да свикнем с идеята, че сме на прага на нещо което ще промени цялостно животът ни.

 Мисля, че дълбоко във всеки от нас има древен скитник наследство още от времето когато сме живели по пещери и гонили мамути с каменни копия. Тази първобитна част от нашето подсъзнание копнее да прекоси необятни степи и прерии, да покори недостъпни, брулени от ветрове върхове и да прокара пътеки през неизследвани, тропически гори... Мечтае за свобода с три думи, а ние я залъгваме с бънджи скокове и документални филми по Дискавъри плюс.

 Е, ние с Мариана след десетина дена ще дадем свобода на скитниците в нас да се наскитосат на воля :) Засега обаче ни е обзело такова едно особено спокойствие, че чак е плашещо. Обратно на очакваното няма нито страх от неизвестното, нито тъга по "цивилизацията" която ще оставим зад нас. Вчера седнахме уж да правим списък за багажа да не би да забравим нещо. Гледахме се няколко минути умно и започнахме да пишем:
-преносим-компютър
-фотоапарат
-навигационният апарат

 Тук настъпи дълга пауза и двамата се умислихме. Общо взето като оставим дрехите това бяха нещата които трябваше да вземем с нас от тук, но нали списък седнахме да правим- не върви да е само три реда. Помислихме още малко и решихме да прибавим "плюс зарядно" на всеки ред. Е, сега вече списъка ни имаше сериозен вид и след кратко съвещание дали да не включим и дрехите описани по тип и пол (1 мъжко яке, 1 женско яке, 1 чифт мъжки чехли и т.н.) се посмяхме от сърце и списъкът завърши своят кратък, но достоен живот в кошчето.

 След това седнахме да гледаме филм- "Сред дивата природа" ( препоръчвам!) придружен с богат асортимент от слънчоглед и фъстъци.

 И в подобно затишие минават последните дни преди полетът ни.
 А дали ще има буря и дали тя ще потопи корабчето на мечтите ни или ще го изведе до някой спокоен, слънчев залив...има ли значение?
 Както казва Мариана крайната точка няма значение, важно е самото пътуване.

Продължи да четеш

Пълнозърнести палачинки

 Надали има българин който да няма мили спомени свързани с катмички. Кой не е пришпорвал баба си или дядо си за поредната топла катмичка намазана с масло? Ама да е от тия по-препечените, да хрупа...

 Искахме да си върнем обратно съботните сутрини изпълнени с ухание на току що изпечени катмички, масло и ягодово сладко. Естествено не успяхме да ги докараме да са както катмичките на баба (в моят случаи) или дядо Руйчо (в случаят на Мариана) но пак се свършват за броени минути :)

 Ще споделим един наш експеримент, а именно катмички от пълнозърнесто брашно. Преди да минем към рецептата (която всъщност е крайно лесна) бих искал да обясня този наш интерес към пълнозърнестото брашно и търсенето на заместител на бялото рафинирано такова.

  Няма да навлизаме в технически детайли нито да претендираме, че разобличаваме вековни конспирации- информацията е достъпна за всеки и ще се радваме ако тази наша статия се превърне в причина да потърсете и прочетете повече на тази темата. Ако все пак имате рояк гладни деца на масата молещи за палачинки може да намерите рецептата на края на статията :)

 Нека да започнем от начало, а именно от къде произлиза брашното? Най-използваният тип брашно, поне в нашата "западна" култура е пшениченото. Пшеничените зърна се смилат на ситно след което следва процес на пресяване по време на който се отсяват триците и зародишът. Частта от пшениченото зърно която се използва за производство на бялото брашно се нарича ендосперма и представлява сърцевината на зърното.

Изображение: www.nestle-cereals.bg

 Резултатът е прах, богат на въглехидрати в който липсват фибрите от триците и витамините и минералите от зародиша. Когато въпросният, ситно смлян източник на въглехидрати попадне в нашето тяло той бързо се храносмила покачвайки нивата на кръвната захар в кратък период от време което от своя страна води до освобождаване на големи количества инсулин. В същото време тъй като в тестените изделия от бяло брашно липсват хранителни фибри само след няколко часа ние отново изпитваме глад. По-този начин без да си даваме сметка навлизаме в порочен кръг резултатът от който е затлъстяване и евентуално диабет.

 Но нека погледнем една снимка на пълнозърнесто брашно и бяло, рафинирано такова.

 Прави ли ви впечатление златистият цвят на пълнозърнестото от ляво? И двете брашна са пшеничени. Разликата в цветовете се дължи на това че рафинираното брашно преминава през процес наречен "избелване" по време на които благодарение на различни химикали се постига белят му цвят. Дали продуктът, резултат от този химичен процес може да е полезен за човешкото тяло оставям всеки сам да реши.

 Брашното което консумираме днес не се прави от същата пшеница която са използвали по време на нашите родители и дядовци. Днешните сортове пшеница са резултат на мнoгo-годишни кръстоски и насилствени мутации с цел постигане на сорт с висок добив, устойчив на вредители и с увеличени нива на глутен (за по-добри хлебопекарски свойства). Никой обаче не споменава че тези нови сортове пшеница имат също и по-високи нива на глиадин- протеин които действа пристрастяващо на човешкият мозък и може да доведе до неконтрулируемо поглъщане на пшеничени тестени изделия.

 Добре, а какво представлява пълнозърнестото брашно и с какво е по-добро?

 Добива се отново от пшеница, но се смила цялото зърно- така в състава на полученото брашно се запазва високо съдържание на минерали, витамини и хранителни фибри. Това прави неговото храносмилане по-бавно и се избягват резките скокове в нивата на кръвната захар.
 Хранителните фибри които съдържа подмогат за едно по-продължително усещане за ситост, а и в подследствие по време на преминаването си през храносмилателния тракт го почистват.   

 Означава ли това, че пълнозърнестото брашно е някаква вълшебна съставка която ще помогне да отслабнете за 3 дни или пък ще ви предпази от рак? Не.
 За съжаление няма такива вълшебни съставки. Става въпрос за една малка стъпка в правилната посока, а именно изграждане на една балансирана диета чрез която нашият организъм би могъл да си набави необхадимите му елементи и енергия без да се трови.

А сега обещаната рецепта :)


Така-а-а.
За палачинки ще имаме нужда от следните неща: 
- тиган с незалепващо покритие 
- 500 мл. прясно мляко 
- 250 гр. пълнозърнесто брашно 
- 2 средни яйца 
- щипка сол 
- 50 гр. масло 

Брашното се изсипва в дълбока купа заедно със солта и се разбърква добре.
Яйцата и млякото се разбиват в отделен съд и след това се изсипват при брашното.
Разбърква се добре и се добавят една-две супени лъжици разтопено масло.
Получената смес се оставя в хладилника два часа. Това може бе е най-важната разлика в сравнение с нормалните палачинки- пълнозърнестото брашно има нужда от повече време за да "омекне".
След като се извади сместа от хладилника най-вероятно ще трябва да добавите допълнително мляко за да я разредите. Отново причината е пълнозърнестото брашно което поема повече течност от бялото такова.
С помощта на черпак се изсипва от сместа в предварително нагорещен и намазан с масло тиган.
Пекат се докато стане възможно обръщането им с кухненска шпатула или с майсторско движение на китката :)

Готовите палачинки могат да се намажат както с солени така и със сладки пълнежи. Ние направихме домашно сладко от пресни кайсии и сливи, а резултатът бяха празни, облизани до блясък чинии за нула време.

Продължи да четеш

Жега

Уж денят беше напрегнат и психически изтощаващ, а продължавам да будувам в леглото. Иска ми се да се завъртя за пореден път в търсене на магическата поза която ще накара Сънчо да забележи пропуска си и да се върне за мен, но се отказвам.

Истината е, че всички пози отдавна са пробвани и няма полза от излишни движения. Защото в стаята е жега. Не топло, не. Жега. Горещият въздух е замрял върху нас и бавно но неуморно ни изстисква. Буквално.

От няколко седмици в нашето скромно царство цари не помнен задух и горещина. По новините казаха че такива температури се регистрират за първи път от близо 40 години. Може и да лъжат, те по новините им харесва да драматизират.

Но все пак положението е сериозно. Вентилатора които инсталирахме с Мариана на тавана си бръмчи тихо на максимална скорост. Ефект няма. Ето, снощи на два пъти се събуждах и ставах да проверявам дали наистина се върти или само го сънувам. Вярно, ако човек се постарае и има развихрено въображение би усетил как се редуват да го обливат топли с още по-топли вълни от въздух. А аз усещам как по челото ми започват да се оформят капчици пот. Сигурно има 40 градуса в стаята, мамка му!

Надигам леко глава да проверя все пак дали в някакъв изблик на самоубийствени наклонности някой не е затворил прозореца. Тц. Отворен широко, предоставя завидна панорама към съседният блок който отстои на 3 метра от нас. Съседите гледат някакво reality по телевизията. Със затворени прозорци. Значи са на климатик гадовете. Рядко завиждам за каквото и да е било, но ето точно сега бих се съгласил на двудневен reality-маратон ( и смс-и бих пращал даже) само и само да се добера до това райско кътче където чаршафите не залепват по потното ти тяло и възглавницата ти е суха...ех, мечти! А уж на една ръка разстояние...

Решавам все пак да се завъртя и същевременно да сменя посоката на мислите към нещо не чак толкова дразнещо. Някъде бях чел, че всичко е в мозъка, в мислите. Положителното мислене му било цаката. Така-а-а, дай да пробваме.

Мислите ми се устремяват на изток, препускат над море, планини и реки. Спират се над една малка къщичка сгушена в планинският склон, близо до гората. Приближават се, усещам полъха на хладният вятър носещ аромат на свежо, на зелено, на лято.
Къщичката е скромна но спретната. Дворът е пълен с лехи от домати, краставици, фасул, патладжани, пипер, тиквички...точно до тиквичките мрежа загражда полянка където на спокойствие ровят кокошки. Малко по-настрани под сянката на един навес лежат и премлясват няколко охранени кози.
От другата страна на къщата и пак под сянка, но този път на огромен орех има маса. На масата голяма купа с прясно нарязана салата. Поръсена със студено козе сирене. До масата кофа пълна със студена планинска вода.
И с бутилки още по-студена бира...посягам да си взема една докато най-накрая побеждавам жегата и се унасям в неспокоен сън.

Продължи да четеш

Тортия с картофи и тиквички

Здравейте :) 

 Днес слагаме начало на нов раздел в нашият блог...та-да-да-дам - готварската книжка! 

Защото завръщането обратно на село също така означава (поне в нашият случай) една дълбока промяна в хранителните навици на човек. 

 Още преди да се роди идеята за заселване в някоя далечна селска къщурка ние с Мариана спряхме да консумираме индустриални месни продукти. Тя го направи поради етични причини, аз просто не исках да продължавам да поглъщам всичката химия и антибиотици съдържащи се в повечето месни изделия. 

 Сега, след почти година без да консумираме месо (аз си признавам че на няколко пъти хапвах мръвки както се казва от уважения към масата) сме в начална фаза на отказване на друга много сериозна отрова- рафинираната захар. 

След това ще дойде реда и на бялото брашно. 

 В никакъв случай, обаче, не искаме да стигаме до екстремни позиции спрямо нашата храна, нито да проповядваме благодатта на вегетарианската диета.

 Идеята е тук да споделяме с вас нашите скромни познания под формата на рецепти. Не сме професионални готвачи, но и двамата обичаме да се шляем в кухнята. Ще се радваме както на вашите критики така и на споделени рецепти от ваша страна. Обичаме да експериментираме, да смесваме и да пробваме нови неща. 

 Нашата първа споделена рецепта е точно една много свежа комбинация на нещо типично каквото е испанската тортия с един много полезен и често игнориран зеленчук- тиквичката. Уверявам ви че резултатът няма да се задържи повече от ден в хладилникът (ако въобще стигне до него) :) 

Така-а-а. Та тортията може да се намери в всеки ресторант, бар и магазин. Консумира се като мезе, основно ядене, правят се сандвичи с нея, слага се в салати. Яде се както топла така и студена...въобще типично испанско ядене си е. 

За тези които не са пробвали- представлява огромен нашенски омлет обаче вместо сиренце или кашкавал пълнежът се прави от предварително задушени картофи и лук. Не бръчкайте нослета-много си е вкусно даже :) 

Рецептата е много лесна и съставките както ще видите се събират на една дъска за рязане и няма нищо екзотично: 

За да спретнем тази тортия ще са ни нужни: 

- тиган с не-залепващо покритие (слагам го на първо място защото без такъв тиган много ще се измъчите и крайният резултат най-вероятно ще наподобява бъркани яйца) 

- 1 средно голяма тиквичка 

- 1 средно голям картоф 

- 1 средно малка глава лук 

- 5 пресни яйца 

- 3-4 супени лъжици зехтин 

- сол и черен пипер на вкус 

Измиваме добре тиквичката защото няма да я белим. Разрязваме на две на дължина и след това я режем на тънки резенчета. 

Картофа избелваме и режем също на тънки плочки.

Лукът също се реже на ситно.

Колкото по-дребно и тънко се нарежат зеленчуците толкова по-бързо ще стане тортията.

Ето как накълцахме нашите: 

Нарязаните зеленчуци се слагат в тигана на бавен огън с малко зехтин и се захлупват за да се задушат по-бързо. След около 10-15 минути би трябвало да са готови. 

Може да проверите натискайки с готварската шпатула един от картофите- ако се разчупе на две без каквото и да е усилие значи са готови. 

Спираме котлона и оставяме сместа да изстине малко. 

През това време в голям съд разбиваме яйцата. 

Прибавяме задушените зеленчуци. 

Прибавяме сол и черен пипер на вкус. 

Ако ви харесва може да сложите и ситно нарязан магданоз за аромат. 

Разбъркваме добре и оставяме 5-10 минути за да се смесят добре вкусовете и ароматите. Може да използваме за да изчистим добре тигана, да му сложим оставащият зехтин и пак да го нагреем. 

Един път като тиганът е добре нагрят изсипваме цялата смес в него и накрая подравняваме ако има нужда с готварската шпатула. Оставете на бавен огън докато не се втвърди на 80-90%. 

Именно тук идва може би най-трудният момент в тази рецепта- обръщането на тортията за да може да се сготви и другата страна. Аз използвах една голяма плоска чиния върху която внимателно изхлузих тортията върху опечената страна. След това с вече празният тиган захлупих чинията с тортия и с едно бързо движение ги завъртях и остана само да махна празната чиния. Звучи сложно но са 5 секунди концентрация и няколко бързи движения. 

Оставете 5-7 минути да се опече добре и другата страна и след това...ами няма след това.

Поздравления! Вече сте собственик на топла, сочна и здравословна тортия :)

Продължи да четеш

Да пуснем фъстъците

 Да си представим една банална ситуация- в лекарският кабинет сте, срещу вас, зад бюрото- докторът. Забил поглед в папката с документи се прокашля, започва нервно да върти химикалката в ръка и промърморва че страдате от рядко, неизличимо заболяване. След настояване от ваша страна и без да вдига поглед ви информира че ви остава максимум година живот.
 Замаен излизате от болницата, изхвърляте в най близкото кошче рекламните листовки на трудно произносими лекарства с които лекарят щедро ви е натоварил на изпращане и поглеждате може би злобно, може би раздразнено, а може би и с завист потокът от забързани хора около вас. Каква би била следващата ви стъпка?

Изображение: omitlimitation.com

 За съжаление голяма част от нас биха оставили всичко и биха се впуснали в безкрайни пътувания, екстремни спортове, запознанства с нови хора, екстравагантни хобита...накратко биха се опитали да наваксат годините прекарани в удобно но сиво ежедневие.

 Излиза че с малки изключения живеем живот които всъщност не ни харесва, нито ни удовлетворява. Прахосваме единственото нещо което никога не бихме могли да си възвърнем в гонене на материални блага и следване на абсурдни норми и мода.

 Отлагаме нещата за които наистина копнеем за "по-нататък". Има време си казваме, а животът изтича неусетно, непрестанно, като пясък между пръстите ни. Ден след ден опитваме да заглушим протестите на вътрешният ни глас с по-скъпи дрехи, по-голям телевизор, по-модерен телефон, по-престижна работа ...и той наистина все по-рядко се обажда но за сметка на това все по-често започваме да страдаме от безсъние, да качваме килца и да се разболяваме. Безсънните нощи и болестите лекуваме с химия, а наднорменото тегло с 90 дневни диети.

 Понякога хващаме на големият телевизор репортаж за някое тропическо райско кътче и мисловно си обещаваме, че обезателно ще го посетим. Но по-нататък.

 Кретаме така докато не дойде момент в които тялото ни най-накрая рухва в следствие на този самоубийствен маратон и (с късмет) се отзоваваме в лекарският кабинет с забилият в бюрото поглед доктор.

 Преди няколко дена, мислейки върху причините които карат хората да се вкопчат в сивото ежедневие въпреки че не ги прави щастливи, една история изплува от дълбините на забравата. Сигурно сте я чували или чели. Историята за ловеца които хващал маймуни без да ги гони нито наранява- само с помощта на един празен кокосов орех и шепа фъстъци.

 Ако не сте, ще ви обясня накратко. На кокосовият орех се пробива дупка изчислена да пропусне точно ръката на маймуна. В така подготвеният кокос се изсипват фъстъците а той самият се връзва здраво за близко дърво. Маймуната, примамена от мирисът на фъстъци рано или късно ще прояви любопитство и ще бръкне в кокосовият орех. Когато опита да извади фъстъците обаче се оказва в капан тъй като свитата в шепа или юмрук рака не може да мине през тясната дупка.

 Примитивният интелект на маймуната не и позволява да разбере че ако пусне фъстъците ще се освободи от капана и така от ловецът се иска само да излезе от храстите и да прибере лакомият маймуняк.

Изображение: Paul Thurlby

 Не зная дали историята е достоверна, но си спомням че когато я чух за първи път, още като дете, няколко дена размишлявах върху глупостта на въпросната маймуна. Чудех се как така няма да си даде сметка колкото и да е гладна, че може просто да отвори рака и да избяга в джунглата където не само би била в безопасност но и би могла лесно да намери изобилие от храна.

След това типично по детски забравих за майсторски измисленият капан.

 Сега, след толкова години пак се чудя, но не на глупостта на маймуната, а на моята собствена. Защото точно както лакомата маймуна бях пъхнал лапа в не един или два кокосови капана. И истината е, че е трудно да пуснеш фъстъците.

 Трудно е да напуснеш удобната но скъпа квартира до морският бряг. Трудно е да раздадеш трупани с години мебели и електроуреди. Трудно е се откажеш от добре платената но скучна работа. Трудно е да оставиш настрана удобството и сигурността и да се впуснеш както казват с двата крака в авантюра като нашата.

 Но лекотата която те обзема след това е трудна за описване. Дори и плановете ни с Мариана да се заселим догодина на село поради една или друга причина се провалят, дори тогава, всички жертви които сме направили и правим ще са си заслужавали.  Защото отказвайки се от материалните, повърхностни удобства ние в замяна получихме свободата да живеем без страх.

Така че, драги читатели направете усилие, пуснете фъстъците, изкарайте ръка от капана и се впуснете след мечтите си.

Продължи да четеш

Събуждането

Алармата мъчително ме изтръгва от дълбокият сън в който пропаднах преди няколко часа. Примигвам глупаво в тъмното и ми трябват няколко секунди за да си дам сметка че навън е още тъмно което означава, че е прекалено рано, което от своя страна означава, че алармата гърми не от моят телефон а от този на Мариана. Набързо благодаря на ум на всички знайни и незнайни божества и леко побутвам топлата купчинка до мен. След още няколко по-настойчиви разбутвания най-накрая постигам желаният резултат-одеялото се размърдва и една разрошена глава се появява на хоризонта и с видима трудност промърморва "Спри я тази аларма деее, спиии ми се ощеее!" 
Аз наистина я спирам, по-скоро да не разбудим съседите а разрошената глава погалвам нежно но настоятелно. Часът е 4:32. Очаквам търпеливо да се разсъни и да скочи с обичайният боен вик "Закъснях!" и да се втурне към банята. Не ми се налага да чакам дълго. 

След като се сдобивам с контрола върху цялото легло се разполагам по диагонал и притварям очи. Чувам я как трака с лъжицата докато си бърка кафето. След минута влиза при мен и след бърза целувка си пожелаваме- аз на нея приятен ден а тя на мен лека нощ. 
Аз имам още два часа за сън които се изнизват неусетно и идва и моят ред да напусна адски удобното, топло и меко легло. Набързо го оправям и после докато хрупам една бисквита се обувам, награбвам още две бисквити за из път и поемам към метрото. 
Там ме очаква тълпа от сънени създания които със зъби и нокти се борят за свободните седалки. Аз в тази борба не участвам защото по принцип ми харесва да съм прав пък и така мога да наблюдавам това зрелище от безопасна дистанция. 

Един път седнали, хората вперват очи в телефоните, електронните книги или просто в празното пространство пред тях и аз спокойно мога да ги разглеждам и да си съчинявам наум съдбите които се крият зад тези изтормозени лица. 

След час гадателство и друсане пристигам на работа където ми предстоят 8 часа в седнало положение пред компютърният екран. Поне шефът не е в офиса така че си спестявам солидната порция монолог на тема "Кризата в нашата фирма". В замяна на това обаче ме чакат безкрай мейли за сортиране и отговаряне. От време на време телефонът звъни и се налага да обяснявам на клиент за предимствата на нашите продукти, колко ниски са цените им, колко високо качеството и общо взето как ако не ги купят ще съжаляват цял живот. Китайският произход на нашите стоки и огромната надценка в цената дипломатично им я спестявам. Маркетинг. Бавно и мъчително се довлачвам до краят на работният ден и се запътвам отново към метрото за да повторя процедурата от сутринта но в обратна посока. 

Този път желание за гадаене на съдби нямам, пък и трябва да помисля какво да купя - хладилникът вкъщи е почти празен. 

Вече в супера както почти винаги установявам, че целят квартал е избрал същият магазин, ден и час за да направят седмичните си покупки. Лошо няма, досега никoй не съм чул да се е поболял от чакане на опашка но ме гложди мисълта че ако лелката в началото на опашката не намери в следващите 5 минути монетата която и липсва за да плати преливащата от покупки количка може и да не ми стигне времето да сготвя. По принцип готвим двамата, но днес Мариана прави извънредни часове и се прибира след 22:00 така че ще трябва да приготвя нещо сам. Все пак насмогвам да спретна прилична салатка преди тя да се върне и имам време даже да пусна чил-оут музика на лаптопа за фон на скромната ни вечеря. 

Тези моменти на масата докато хрупаме салатата и обсъждаме как е минал денят са хем най-хубавият момент хем и най-тъжният. Хубаво е защото най-накрая сме заедно. Тъжното е че след малко лягаме и след няколко часа проклетата аларма пак ще гръмне до ухото ми. 
Но май се увлякох. Нека започнем с малко увод...

По-голямата част от нашият съзнателен живот живеем в Испания. Безизходицата в България преди петнайсетина година принуди нашите семейства да стегнат куфари и да се отправят зад граница в търсене на едно по-добро бъдеще. 

С тях естествено като част от останалия багаж се запътихме и ние- децата. Зарязвайки дядовци и баби, приятели и училище (това последното май въобще не ни притесняваше тогава) след няколко часа полет се озовахме в екзотично звучащата Барселона, заобиколени от непознати хора, език и обичаи. Лека-полека, година след година от деца се превърнахме в големи хора които вече се чувстваха чужди не само в Барселона но и в България където се прибирахме все по-рядко и за все по-малко време.

Дали случайно или е било писано някъде пътищата ни с Мариана се пресякоха преди две години и от тогава споделяме не само път но и мечти а и по някой друг невярващ поглед-заради това че се намерихме взаимно на хиляди километри от родните ни градчета, че сме заедно и се обичаме...но най-вече защото уморени от сивото ежедневие тук и точно както нашите родители преди години в търсене на пустото по-добро бъдеще сме на път да направим крачка към неизвестното. Този път обаче за ужас на същите тези родители в противоположната посока- обратно към България.

"Как така ще се връщате в България? Полудяхте ли бе хора? Не гледате ли новините?" обикновено е първата реакция на хората с които споделяме нашите планове. Когато чуят, че всъщност не само се връщаме в България, но и мислим да се заселим в някое спокойно селце и да си отглеждаме екологични зарзавати и животинки следва няколко секундно мълчание в чакане да признаем, че ги бъзикаме. Е, след първоначалният шок (и може би давайки си сметка че сме си съвсем наред психически а и напълно сериозни) следва дежурното изреждане на всички недостатъци на нашата родина- корупция, мутри, крадци, злобни хора, природни бедствия...Ние вече се научихме търпеливо да изслушваме- разбираме, че те хората го правят с добро, искат да ни предпазят да не би да си "провалим живота". Но и двамата вече сме взели решение. Нещо вътре в нас, дълбоко и първобитно, ни подсказва че тук нямаме бъдеще, винаги ще останем чужди в тази държава и въпреки че живеем сравнително удобно и охолно, цената която плащаме- нашето щастие и свобода, е прекалено висока. Затова решихме, че нашият път е навън от тук- обратно на село, към природата, истинската храна, чистят въздух, свободата. 
И гръмогласните петли вместо телефонни аларми. 

Надяваме се да ни придружите макар и виртуално в това приключение :)

Продължи да четеш